вторник, септември 24, 2013

Една среща с Бай Ганьо
Есе

Какъв е бил този творчески усет у Алеко Константинов, че е успял да разпознае сред множеството фигурата на Бай Ганьо, да съзре специфичните и трайни качества на неговия характер и да го прикове на позорния стълб чрез силата на своя изобличителен смях?
 Щастливецът не само създаде образа на Бай Ганьо, той откри и ни остави формулировката на проблема "Бай Ганьо". Един проблем, чието начало търсим чрез книгата му в последните десетилетия на XIX век и чийто край все още не можем да предвидим.

Тетрадката по писмени упражнения проговаря

Песента на живия славей - по-силна от смъртта
Подборен преразказ

     Смъртта, държейки знаците на властта, сяда върху болния император, а духовете на добрите и лошите му дела надничат отстрани. Те му разказват, а той не иска да ги слуша и заповядва да бият големия китайски барабан. Никой не изпълнява заповедта на самотния господар. Оскърбен, той моли златния славей, комуто е подарил пантофа си, да му изпее нещо. Гробната тишина продължава да властва над двореца - пружината на механичната птица не е навита.
     Изведнъж на прозореца кацва истинският славей, разбрал за болестта на владетеля. Последвалата песен прогонва призраците, а смъртта се оттегля в белоцветната си градина. Императорът търси как да се отблагодари на спасителя си. За песнопоеца отплата и награда са сълзите. Песента му отвежда болния в света на сладкия сън.

Малкият принц от тетрадката по писмени упражнения

"Малкият принц"

Трансформиращ преразказ 
на откъс

от името на малкия принц



     Щом стъпих на Земята, първата ми мисъл беше, че съм сбъркал планетата. Наоколо нямаше жива душа. Изведнъж едно кълбо с лунен цвят помръдна на земята. Поздравих с "добър вечер" за всеки случай. Животното - змия, отвърна учтиво. Разбрах, че се намирам в Африка, и бях разочарован от липсата на хора, но влечугото обясни, че сме в пустинята.
     Споделих с нея въпроса си, дали звездите не светят, за да може всеки човек да намери своята. Показах на събеседничката си планетата, която обитавах - тя беше точно над нас, но ужасно далеч. Последва дълго мълчание. Чувствах се самотен и помолих змията да ми покаже къде са хората. Тя отвърна, че човек понякога е самотен и сред хората. Според мен това животно, тъничко колкото пръст, беше доста чудновато. Змията гордо заяви, че била по-могъща и от царския пръст.
Засмях се, та тя нямаше крака, дори не можеше да пътува. Колко могъща можеше да е?
Изведнъж се уви около глезена ми като гривна и каза, че всеки когото докосне се връща в земите, от които е дошъл. Останах безмълвен. Странната ми спътничка изсъска и предложи да ме върне на моята планета, ако някой ден ми домъчнее за бащиното огнище.
     Разбрах добре последните ѝ думи. Това което не ми се изясни е защо постоянно говори със загадки. Змията каза, че тя решава загадки.